Зеленият път на България

Изправени пред новите реалности, старите договорки не издържат. Западът бавно, но сигурно се разделя с Изтока. Намали изкупуването на нефт и ограничи инвестициите в добива му. Последиците не закъсняха. ОПЕК+ се борят с нарастващи излишъци на световните пазари, а за пръв път тази година търговският баланс на Саудитска Арабия излезе на минус. Европа се отказа от руския газ в отговор на конфликта в Украйна и трайно прати нейните „светини“ - „Лукойл“ и „Газпром“, да градят нови партньорства отвъд Урал. Наред с това всички те се опитват да сформират единен блок, който да им осигури монопол върху износа на стратегически суровини и съответно да им осигури конкурентно предимство в новия курс на зелена трансформация на света. Защото, интересна подробност е, че членовете на БРИКС и ОПЕК до един заделят в специални фондове огромни средства за… ВЕИ производства.

Очевидно Европа се диверсифицира. И прави болезнени, но правилни стъпки в тази посока. Надмогва петрола, свеждайки го предимно до потребление в транспорта. Компенсира газовия „вакуум" от Русия, балансирайки между нови договори за доставка от Катар и САЩ и все по-увеличаващ се дял на енергия от ВЕИ източници. Затваря въглищните си централи, заменяйки ги с ренесанс на атомното гориво като преходен вариант за постигане на зелената си трансформация. А наскоро вдигна залозите, като повиши целите за чиста енергия като процент от съществуването си през 2050 г. от близо 45% до 60%. В това наддаване, обаче, Брюксел има пред себе си няколко важни въпроса за решаване:

• Как ще заобиколи Китай като основен производител на ВЕИ съоръжения?
• Има ли възможност за производство на родна европейска земя?
• Как ще реши проблема с енергийната си мрежа, която трябва да модернизира из основи?
• Как ще реши проблема със съхранението на огромните количества произведена енергия, които в противен случай ще излетят във въздуха?
• С нормативни наредби или реално производство ще постига въглеродна неутралност?

В този сложен световен пъзел, обаче, има и добра новина. И тя е, че доставките на суровини и материали могат да минават по други пътища. Затова, бавно, но сигурно, Европа се оттегля от настоящите вериги на доставки, реорганизирайки техните източници и насочвайки вниманието си предимно към ресурси под нейна пряка юрисдикци с минимален външен внос. След като почти изключи нефта от енергийните си нужди и намери алтернативи на руския газ, единственото, което остава на Европа да направи, е да неутрализира Китай като основен източник на суровини и компоненти за изграждане на ВЕИ съоръжения. И точно тук се отваря отлична възможност за българската металургия да се завърне триумфално на европейската карта. Защото в следващото десетилетие Европа ще има нужда не толкова от газ и уран, а от… цветни метали, с които България разполага в изобилие. Те са основен материал в производството на ВЕИ компоненти, които тази седмица ЕС декларира, че усилено ще строи, тъй като наличният брой е крайно недостатъчен.

Секторът и в момента има добри позиции в общността. Намира се и в отлична форма – противно на очакванията. Според данни на бранша, той се намира на 6-о място по стойност на продукция от цветни метали в Европа и осигурява 14% от производството на мед на континета. Българската асоциация на металургичната индустрия посочва също, че секторът дава 15% от БВП на България и съставя 12-14% от износа на стоки. Наред с това той е много по-конкурентен и енергийно ефективен на фона на общото състояние на европейските си „побратими“.  Според експертите промишлеността ни е с по-добри показатели от средните за Европа по чистота на производството, като изпреварва дори Германия по този критерий.

Оказва се, че родните металургични предприятия са модернизирани в много голяма степен и от години са решили проблема си с потреблението на енергия. Тя е хем евтина, хем зелена, тъй като отговаря почти изцяло на евродирективите и не попада във високите нива на квотите за въглеродна енергия, наложени от Брюксел. Това се постига с направени във времето инвестиции в съхранението на въглероден диоксид, вместо в развитието на нови инсталации, тъй като разходите за това са по-ниски. Друга технологична мярка за редуциране на парниковите газове и изтичането на въглерод, например, е заменянето на доменните пещи с електрически при производството на стомана. Трудности за бизнеса създава единствено последващата преработка, която е относително енергоемка заради спецификите на процеса и на този етап не се поддава на овладяване. 

Друго конкурентно предимство на България е броят на големите предприятия, специализирани в производството на олово, цинк, стомана и алуминий. Общо те добиват 103 хиляди тона олово, но проблемът е, че към момента то се изнася. А може да носи добавената стойност. Според бранша, ако на тази база се инвестира в научно-изследователски центрове, България може да се превърне в лидер в производството на оловно-киселинни батерии. Точно те позволяват да се съхранява чиста енергия. Така в рамките на ЕС страната ни има шанса да създаде цяло едно местно производство в подкрепа на зеления преход, започващо с батерии и стигащо до слънчеви панели, постоянни магнити и други чисти технологии. 

Разбира се, за да се случи всичко това, са необходими следните условия:

• Изготвянето на енергийна и индустриална средносрочна стратегия от бизнеса, която да бъде подкрепена от държавата и защитавана от нея в Брюксел.
• Смекчаване на законодателния „свръхентусиазъм“ за въглеродната неутралност, който спъва сериозно европейското производство.  
• Нажежени до бяло пещи на отрасли като нашите вместо нажежени до бяло дебати в Европарламента.

В противен случай ще получи „трансформация“ от китайски ВЕИ-та, направени с „чиста проба“ въглищна енергия и закупени на „конкурентни“ цени, обложени по същите тези високи квоти.