От философия до успешно управление: Д-р Джей Ди Минингер (АУБГ) за лидерството отвъд авторитета и уменията на бъдещето.

Откъде започва Вашата история? Къде сте роден и как стигнахте до философията?

Израснах в Канзас, в малък град, но около малки колежи и университети. Баща ми работеше в университет, а майка ми беше музикант. По-късно семейството ми се премести в Европа, така че в известен смисъл днешният ми път има корени там. Философията не беше първата ми академична любов. Като бакалавър учих история и немска литература. Именно чрез този широк либерален модел на образование започнах да се интересувам от идеите и от това как историите ги предават.

Как този академичен път се превърна в лидерство?

Не беше внезапно решение, а по-скоро органичен процес. Прекарах около 10 години в Литва като преподавател. В един момент започнаха да се появяват възможности за ръководни роли. Една доведе до друга и така станах академичен вицепрезидент в частна институция за либерални изкуства. След това се появи възможността за Американския университет в България.

Какво Ви изненада най-много в лидерството?

Че то е много повече отговорност, отколкото власт. С времето започваш да виждаш работата на все повече хора в институцията. Това е привилегия, но и огромна отговорност — да ги подкрепяш в това, което правят. Това не е нещо, което си представях като млад преподавател.

Как започна Вашето пътуване в АУБГ?

Започнах като ректор преди около три години и половина. Университетът търсеше човек с опит както в САЩ, така и в Европа.
Президентската позиция дойде по-късно, когато се освободи и бордът ме покани да я поема. Отново — това беше органично развитие.

Труден ли беше преходът от ректор към президент?

Всяка роля има своите трудности. Но не възприемам президентството като „върховна власт“.
По-скоро това е разширение на същия тип лидерство — просто вече носиш отговорност за по-голяма общност и виждаш по-голямата картина.

Как бихте описали себе си като лидер?

Надявам се хората да ме виждат като подкрепящ, емпатичен и отворен към сътрудничество.
Опитвам се първо да слушам и след това да вземам решения — често заедно с другите. За мен лидерството не е да бъдеш единственият, който решава.

Днес президентът на университет по-скоро преподавател ли е или CEO?

Има тенденция — особено в САЩ — президенти да идват от бизнеса или правото.
Но според мен академичният опит е изключително важен. Трябва да разбираш какво означава да си в класната стая. В същото време ти трябва и управленски усет.
Балансът е ключов. Налага ли се да правите компромиси между финанси и академични ценности? Опитваме се да не правим компромис с академичната свобода и качеството.
Но има реални избори. Например — ние държим на малки класове, но понякога финансовата реалност поставя въпроса дали да увеличим броя студенти. Това са ежедневни, практични решения.

Какви са ограниченията да ръководите „американски тип“ университет в България?

Ние не сме американски университет — ние сме българска и европейска институция с американски стил.
Предизвикателството е да съчетаем тези модели и същевременно да не се изолираме. Университетите лесно могат да се превърнат в „балони“. За мен е важно да сме свързани с българското общество и образователна система.

Как се адаптират студентите към тази различна среда?

За много от тях има първоначален шок.
Очаква се активно участие, дискусии, писане. Но това е част от образованието — да те изкара от зоната ти на комфорт.

Кое беше най-голямото предизвикателство като президент досега?

Синхронизирането на различните екипи след промяна в лидерството.
Различни хора имат различни очаквания и посоки. Трябва да намериш обща визия и да помогнеш на всички да вървят в една посока — без да усещат, че им е наложена отвън.

Все още ли четете философия?

По-малко, отколкото бих искал.
Но философията остава част от начина ми на мислене. Понякога тя не е в книгите, а в ежедневието — в това как мислим за загуба, радост или решенията, които вземаме.

Какво правите извън университета?

Най-вече прекарвам време със семейството си. Имам двама сина тийнейджъри и това е най-важното за мен.
Обичам да чета, да гледам филми, да ходя на походи и да пътувам — когато имам време.

Казахте, че сте тревожен човек. Как се справяте със стреса?

Чрез действие.
Тревожността може да бъде парализираща, но може да бъде и мотивация. За мен тя идва от желанието нещата да се случват добре — за хората около мен и за университета.

Каква е Вашата визия за АУБГ?

Бих искал университетът да не се затваря в себе си.
Важно е да сме свързани с Благоевград, със София, с други университети и с обществото като цяло. Образованието трябва да служи на обществото, а не само на самото себе си.

С една дума — какъв е АУБГ?

Ако трябва да избера: общност.
Но също така — отвореност, приобщаване и стремеж към качество.