Анна Маринкова: Milka отвори вратите на фабриката в Своге към света

В студиото на Biss.bg е г-жа Анна Маринкова, която е директор на завода за шоколадови изделия в Своге, под управлението на международната група Mondelez International. Фабриката развива доста силно шоколадовата ни индустрия и тъй като това производство се намира в Своге ми е интересно ти от Своге ли си и как реши да се занимаваш с шоколадов бизнес?

Да, от Своге съм и всъщност съм от многото хора, които остават в града и продължават кариерата си във фабриката. Истината е, че това изобщо не беше планирано при мен – аз имах съвсем други мечти и идеи за живота си. Исках да бъда лекар и да преследвам други цели, но това, което се случи е, че един мой много близък приятел вече беше започнал да учи в Университета по хранителни технологии. Аз от своя страна бях изключително несигурна в себе си и се колебаех дали да уча медицина, дали ще успея, ще ми бъде ли трудно и колко успешна бих могла да бъда в тази професия? И по негов съвет отидох в Университета по хранителни технологии. Тогава специалността беше обединена – Парфюмерия и козметика и технология на захарта и захарните изделия. Там технологията на шоколада ме привлече изключително много и имах прекрасни преподаватели, които ме запалиха по това и вече 20 години го работя.

20 години, но на каква позиция започна работа в завода и през какви други премина, докато стигнеш до поста на изпълнителен директор?

Преди да заема настоящата си позиция съм преминала може би през 7 или 8 различни позиции за период около 10-11 години. Точно това е хубавото нещо на голямата корпорация – възможността, която тя ти дава да се развиваш, да поемаш нови отговорности и наистина да трупаш опит. И аз започнах по стажантска програма – тогава се отвори една възможност за лаборант в една от лабораториите, с която да покрия едно кратко майчинство. И започвайки в отдела по осигуряване на качество имах възможност да науча изключително много за анализа на храни. Тогава се местех по различни позиции и съм се занимавала с различни системи за управление на качеството, анализ на храни, въвеждане на стандарти, процедури и практики. След това имах възможност да вляза в самото производство като инженер процеси и да отида на International Assignment в друга фабрика на компанията. И така работих известно време във Великобритания. По-късно бях на поста проектен инженер, занимавах се с преместване на линии от други заводи на Mondelez във фабриката в Своге, минах и през позицията мениджър непрекъснати подобрения. Така за 10 години, 7-8 длъжности бяха сериозен опит за мен.

В началото ли е по-трудно, или с трупането на опит?

Аз смятам, че винаги е трудно, защото в началото си неопитен и несигурен и в теб има любопитство да научаваш нови неща, да трупаш знания и сякаш е малко по-лесно тогава и се минава една идея по-лесно през предизвикателствата. Колкото повече опит трупаш всъщност и отговорностите се трупат. Това е моментът, в който предизвикателствата стават повече и решенията, които човек трябва да вземе са много по-тежки.

Как изглеждаше фабриката, когато ти започна да работиш в нея? Имаш ли хубави спомени от това време?

Имам изключително хубави спомени – от една страна фабриката си е абсолютно същата, защото е изключително автентична по начина, по който е полегнала върху този северен планински склон. Тя не се е променила от гледна точка на това, че и тогава, и днес, предприятието винаги е било изключително конкурентно, можещо и напредничаво. Другото нещо, което за мен остава същото е ядрото на специалисти, което има във фирмата и тази приемственост, която винаги я е имало през годините. И хората от младото поколение всъщност са изключително отворени да научат, а тези преди тях са готови да предадат щафетата на следващите. Иначе там, където започнах оборудването беше много по-старо и имаше нужда от промяна – затова сме подменили голяма част от него. Освен това тогава фабриката произвеждаше три пъти по-малък обем, а сега количествата са много по-големи. Другото е, че по онова време имаше много повече ръчен труд и много повече хора, които са заети в производствените процеси – да подреждат шоколади в кутии, ръчно да опаковат някакви луксозни бонбониери, докато сега тези процеси са отпаднали.

В момента залагате на силна автоматизация, но чисто като процентно съотношение – как са се променили нещата?

Това, което си спомням е, че когато стартирах на сегашната си позиция в завода работеха близо 780 човека, а обемът беше три пъти по-нисък. В момента работим с около 450 човека.

Кое е най-голямото предизвикателство пред подобен бизнес с история и традиции и има ли неща, които са заложени и никога не са се променили през годините?

Като казваме традиция, всъщност в Своге това е технологията и начинът, по който се произвежда шоколад. Тази технология е класическа и не се е променила от времето на Пеев. Разликата е, че в момента работим с по-ефективни, по-бързи и по-високопроизводителни машини. Традицията е технологията за производство на шоколад и приемствеността и в това отношение поколения хора са работили. Като предизвикателства се открояват нещата, в които Пеев е търсил предимства. Той е искал фабриката да е разположена върху северен планински склон, за да не бъде огрята целодневно от слънцето. В момента ние търсим възможност да сложим слънчеви панели, за да се възползваме от зелената енергия, но мястото не е огрято от слънцето. И всъщност това е предизвикателство за нас – да намерим слънчеви петна на терена, където да поместим такова оборудване. Другото, което той е искал е заводът да бъде близо до река, за да се произвежда енергия по този начин. В момента обаче дори да произвеждаме енергия, дебитът на реката не е достатъчен, за да захрани дори 5% от това производство. А фактът, че фабриката е разположена по този начин до дефилето на река, предполага преминаване през два моста, за да се стига до терена ѝ , а тези мостове изискват поддръжка и грижа. Другото нещо, за което се сещам е, че всъщност самата производствена сграда през годините се е развивала и се е разраствала и в момента производственият корпус представлява компилация от може би 10, 15 и дори 20 различни по вид сгради, прилепени една за друга. И всяка една от тези сгради лежи на земната повърхност, което предполага, че имаме изключително много покривни пространства – може би над 20 дка покриви, за които също трябва да се грижим и да поддържаме. И не на последно място – фабриката е изключително специфично терасирана по склона на планината. Това е направено с идеята  оборудването да лежи върху земната повърхност и да бъде много по-икономически съобразно построяването на завода, а не да се разгръщат някакви сложни строителни конструкции. В момента обаче е предизвикателство, защото всички автоматични решения изискват пространство и едно ново ниво, а ние ги преместваме от едно ниво на друго през асансьори, подемници и всякакви съоражения.

Налагало ли се е да мислите за преместване на завода на друго място – например Mondelez International да оцени тези предизвикателства и да каже, че ще бъде по-удачно да се създаде нов завод на друго място?

Работеше се по подобен проект, но аз не съм участвала активно в него, защото не бях на тази  роля в този момент. През 2009 г. обаче е правено подобно проучване и всъщност това е моментът, в който компанията си дава сметка, че тези предизвикателства са големи, но в Своге има натрупани знания за производство на шоколад, стабилна работна ръка и оценката е, че преместването няма да бъде успешно. Това решение е базирано на проучване за завода в Румъния и в България, и дали няма да е по-добре да затворят и двата завода и фабриката да бъде в София или в близост до нея. Резултатите показват, че Своге е най-добрата локация, където Mondelez да запази своя завод. В резултат на това решение фабриката в Румъния беше затворена и голяма част от оборудването в нея се премести у нас и не се стигна до построяването на нов завод на ново място.

Няколко пъти споменахме Велизар Пеев, който преди 100 години основава фабриката и наскоро вие отпразнувахте рождения ѝ ден с книга озаглавена „Реката на времето“.  Разкажи ни малко повече за това начинание и как се заехте с него?

Идеята за тази книга е в главата ми от много време. Уважавам историята и си давам ясна сметка, че всичко, което сме постигнали е благодарение на това, че можем да стъпим върху основите, положени от онези, работили на това място преди нас. Това живее в мен и ми дава заряд и енергия. Това е нещо, което изключително силно ме мотивира и много често, когато имаме някаква проверка или някакъв момент на гордост и огромен успех, аз си позволявах да кажа, че наближава 100-годишнината и трябва да направим нещо уникално. Мислейки какво трябва да бъде и оставайки сама със себе си, си давах сметка, че най-ценното нещо, което аз и моят екип можем да оставим зад нас е книга. И в началото идеята беше да има много малко текст, но събирайки историята, видяхме, че има неща, които трябва да бъдат разказани. Би било грях да сложим само снимки, които не разказват нищо. И вървейки по коридорите, аз често си позволявах да пусна някакъв коментар пред моето работно семейство, за да проверя хората в какво настроение и на какво мнение са по дадена тема. Така разговарях с една колежка, на която казах, че ще пишем книга за стогодишнината и няколко месеца по-късно тя ме настигна и ме попита кога започваме да пишем книгата. Тогава си дадох сметка за очакването, което съм създала и книгата започна да се пише. PR -ът на нашата компания,  веднага ми каза, че трябва да си дам сметка колко сериозно начинание е това. И въпреки това не ме отказа, но ме посъветва да го обмисля много добре – все пак хората учат по няколко години в университет, за да пишат книга и рядко управляват бизнес по това време. Тогава не обърнах голямо внимание на думите ѝ и не осъзнах какво ми казваше. И истинското приключение започна тогава, когато наистина се заехме с книгата и осъзнахме колко много информация трябва да се събере и колко добре трябва да бъде подредена тя. Имаше моменти, в които колежката, с която сме съавторки на книгата се наложи да проправи път до Държавния архив, за да вземе изображенията, които ни бяха необходими и да ги поместим в книгата. И беше изключително ценно и полезно, че хората в Своге реагираха. Някои от тях донесоха от вкъщи лична колекция от опаковки, които са съхранявани в семейството им от години. За съжаление ги получихме малко късно – в един етап, в който книгата беше почти готова, но екипът имаше достатъчно сила и вяра в това, че е правилното нещо и определени части бяха пренаписани, за да се отдаде необходимото уважение към целия този труд, който хората са полагали, за да съхранят историята ни.

Спомена личните колекции, но имаше ли момент, в който да се появи един източник, благодарение на който да решиш, че искаш да се заемеш с писането?

Аз историята я разказвам ежедневно и постоянно на гостите, които идват във фабриката и тя си е в мен и не мога да кажа, че има такъв източник, който да ми е дал мотивацията. При мен беше важно отношението към мястото и историята, която се носи около него и поколенията, които са работили и са предавали тази професия на следващите. И всъщност ние започваме книгата с това кратко изречение, че тя е „направена за тези преди нас, благодарение на които „Искра“ и това място са такива, каквито са днес, и е написана, за да остане за тези, които ще дойдат след това, за да поддържат искрата жива“. И това е моята мотивация, моят заряд. Впоследствие, когато започна процесът на работа ние събрахме наистина звезден екип и хората, които ни помогнаха с написването, издаването, дизайна, фотографията бяха изключителни професионалисти. Мотивацията дойде и от тях, защото виждаш хора, които са изключително отдадени на професията си и се опитват да ти помогнат всячески, защото ние определено сме лаици в писането на книги. Затова тези професионалисти, които го поеха бяха зарядът, от който се нуждаеше тази книга.

Имаше ли момент, в който все пак изпита съмнение, че може и да не приключите с писането до 100-годишнината?

Ами да, никога няма да забравя – беше 11 декември и аз пътувах по работа и бях извън България по това време. Първите две части вече бяха готови и редактирани от нашия PR, а аз трябваше да се заемам с писането на третата част. Винаги си казвах, че тя ще бъде най-лесна за писане, защото от 20 години работя в компанията и частта с новите времена покрива последните 30 години. На мен ми се губеха едни 10 години, но другото го знам и всъщност започнахме да пишем от бял лист хартия. За Пеевата част имахме много публикации, които можем да използваме и на които да стъпим. Средната част на книгата – периодът, в който фабриката е „Република“ го има отразен в друга книга, която ние препрочетохме и редактирахме, но тя беше основният източник на информация. А за последната имахме просто един бял лист хартия и това беше моментът, в който се прокрадна съмнение в мен дали да има трета част, или тя да придобие някаква малко по-различна форма. И към този момент написването на книгата изглеждаше невъзможно, защото не разполагахме с необходимата информация. Наложи се да погледнем в архива за всичко, което се е случвало през последните 30 години, за да бъде фактологично вярно, защото подходих изключително емоционално, но не знаех фактите. Виждала съм, чувала съм и съм преживявала определени неща, но идеята за книгата беше книгата да има фактологична основа. Заложихме си и нещо друго, когато започнахме с писането – да не споменаваме никакви имена. В началото идеята беше да интервюираме определени хора и чрез тях да набавим информацията за книгата, но разбрахме, че така ще изкривим историята. Не казвам, че не сме ползвали такива източници, но си обещахме, че ако се допитваме ще проверим 100 пъти едно нещо, за да бъдем максимално сигурни в това, което пишем. Затова решихме да не споменаваме името на никого, защото толкова много хора са се трудили и са работили на това място и не искаме да ги обидим или да пропуснем да им отдадем дължимото.

Макар заводът да е в България, голяма част от произведените тук продукт са предназначени за износ към чужбина. Около 70% от производството е за външни пазари – какви отличия получавате за шоколадите си отвън?

Една голяма награда получихме през 2017 г., като продуктът, който беше награден е Milka с фъстъци и карамел. Това беше проект, чийто обем се очакваше да достигне около 1000-1500 тона, но се разви и общият тонаж достигна 14 000 тона. Наградата тогава беше и за най-успешна иновация, защото продуктът е изключително харесван и се произвежда в Своге за целия свят. Имаме и доста награди за добрите производствени практики, за хигиената, за завода като предпочитано място за работа – повечето са в тези области.

В книгата пише, че по времето на Пеев, когато се строи фабриката се е смятало, че тя ще отблъсква туристи от Своге. В момента се оказва, че заводът по-скоро се превръща в атракция за обиколки. Как стоят нещата днес?

Първо за частта за Пеев – наистина, прехвърляйки източниците стигнахме до това, че Пеев се опитва да купи терен в центъра на града – близо до гарата. Щом споделя намеренията си да строи завод мястото му е отказано и той придобива само много малка част от терена, която се използва за складове и помещения. Какаото, разтоварено от влаковите композиции се заскладява там. Това е факт, който сме споменали в книгата, но щом става въпрос за фабриката - ние не сме отворени за посещения, тъй като произвеждаме храна. Ежедневно получавам запитвания за всякакви групи и интересът е изключително голям, но ние отваряме вратите си само за учащи, практиканти, стажанти и хора, които имат нужда да научат нещо за технологията за направата на шоколад. Не трябва да забравяме обаче, че има строги правила при производството на храна и подобно допускане на хора на свободна база би било неуважение към продукта и консуматорите.

Като преминахте през цялата история на фабриката, докато пишехте книгата – кои години ви се сториха, че са най-силните от момента на създаването до днес – като производство и развитие?

Говорили сме си с колегите и ние истински вярваме, че най-хубавите години тепърва предстоят. Но ако трябва да маркирам някакви значими години, разбира се – времето на Пеев е емблема за предприемачество. Неговите постижения могат бъдат един учебник по предприемачество. След това, може би е онзи втори етап, в който предприятието е държавно и това, което оттекна в мен е фактът колко адаптивно е било всичко тогава – имали са дори проблеми с наличието на валута, с която да си платят за какаото. И всъщност е изключително интересно през този период как процесът се променя и производството на шоколад спира за известно време и хората във фабриката се фокусират върху производни продукти с по-малко количество какао. И това е един период, който е изключително интересен и характерен за цялата тази адаптивност. От Нови времена е значима приватизацията, заедно с първото пускане на шоколад Milka в България през 2003 г. Поклон и уважение към екипа, който се е борил тогава, защото заводът е произвеждал основно локални продукти за България. И моментът, в който Milka идва в България отваря вратите му и той продължава да се развива до 2006 г. с първото производство на бонбони Milka. Ние през 2016 г. доразвихме тази платформа. Ключово е и затварянето на румънския завод и установяването на фабриката у нас като крайна локация за производство на тези продукти.

Преминали сте през много предизвикателни години – особено последните няколко, които са такива не само за вас, но за света като цяло. През 2022 г. с руската инвазия в Украйна голяма част от производството, което е насочено за руския пазар не достига дотам. Какви са загубите ви? Наложи ли се да намалите обемите на производство? 

Фабриката в Своге беше изключително повлияна от това, тъй като може би около 15% от обема, който произвеждахме, беше предназначен за Русия. И имахме няколко големи проекта по това време, свързани със стартиране на нови производства за руския пазар. Естествено те и тези 15% от обема на производството отпаднаха. Хубавото е, че компанията е изключително голяма и работи в сериозен мащаб и се появиха заместители на тези проекти. Ние успяхме да се адаптираме към новостите и да произвеждаме не за Русия, но за други пазари. 

Кои нови пазари се отвориха?

По-скоро определени продукти бяха насочени към по-големите пазари, за които работехме като Германия, Франция, Австрия, Великобритания.

Друга криза, на която станахме с цената на какаото, основната суровина при производството на шоколад – накара ли ви тя да промените нещо в състава на продуктите си?

Много рядко се стига до това да реформулираме нещо, защото рецептите, по които ние работим са добре установени. И още от момента на приватизацията са взети значими решения за брандовете върху които компанията иска да стъпи и да ги развива. И рецептите са такива, каквито са установени преди 30 години и не се е налагало да променяме нищо в състава на продуктите. Това, което компанията прави е, че вече близо 10 или 12 години развива една програма, която се нарича Cocoa Life. Идеята ѝ е да подкрепя обществата, които отглеждат какао, тъй като то се внася основно от Гана и от Кот д’Ивоар. Целта е тя да стигне наистина до обществата, които отглеждат какаото и да се изграждат училища в районите, в които се отглежда какаото и да се ограничи женският труд, защото основните средства там се изплащат на мъжете. Основната работа при отглеждането на какаото обаче се върши от жени. И изключително много се работи в тази посока – да има равнопоставеност и всеки да получи дял от участието си в процеса. 

Наложи ли се да намалите размера на дадени продукти и шоколад, който преди се е произвеждал в опаковка от 100 грама да стане 80 грама? 

За момента все още не. Надявам се фактът, че ние сме обвързани с дългосрочни договори във времето да помогне на компанията да излезе от кризата и да не се стига дотам.

Има ли обаче търсене на по-малки продукти като нещо, което потребителите сами искат да видят – по-малки шоколадчета, каквито преди е имало?

Търсенето на по-малки продукти е свързано с т.нар. portion control, според който всеки сам определя количеството захар и калории, които иска да приеме в рамките на деня. Това е продиктувано от пазара и се работи в посока повече pocket size формати, които се събират в джоба. Работим за това предлагане, но то е продиктувано от голямото търсене за порциониране и за определения размер на сладост, която всеки един човек сам преценява да приеме.

Предлагате голямо портфолио от продукти – от шоколадите „Млечен“ за нашия пазар до „Cadbury” за Великобритания, но производството на кой продукт във фабриката преминава през най-много етапи и е най-сложно?

Най-сложно като брой процесни стъпки е производството на вафли „Морени“. За да се произведе една такава трябва да се подготви тесто, да се изпекат вафлените кори, има след това процес по намазване с паста, поръсване с фъстъци, охлаждане, затопляне, загряване, опаковане и като процесни стъпки най-дълъг е пътят при нея. И при шоколадите е така – над 70% от продукцията, която произвеждаме е Milka. Тези изделия наистина са направени с алпийски продукти и ако трябва да проследим пътя на алпийското мляко, докато дойде Алпите до нас и го преработим, да направим шоколад и да го върнем в Германия, където основно се консумира шоколад Milka – този път определено е доста по-дълъг. Преди няколко години си правихме една инфографика, в която с колегите пресметнахме колко дълъг е пътят, който един шоколад изминава в нашата фабрика и стигнахме до 2 км. Опитвали сме се и да изчислим колко хора докосват шоколада, докато той стигне до магазина и клиента и нашата калкулация показа 44 души.

Производството на продуктите предполагам се случва и по определени модели на Mondelez International. Колко често се налага хората във фабриката да преминават обучения?

Обученията в Своге са ежедневие. Компанията има много ясно разписани стандарти за това какви обучения и през какви квалификации трябва да преминат служителите. Аз говоря конкретно за производствените екипи, но това е валидно за всички звена на компанията. В производството се работи много усилено по програма, която ние наричаме Integrated Lean and Six Sigma. Това е програма за развитие на уменията и способностите на работниците и служителите. И идеята ѝ е хората да напредват в своите знания и умения и професията си. Нашето мото е „Уча всеки ден нещо ново сам, но уча и останалите“. И дори за моето ниво има критерии, които аз трябва да покрия в зависимост от опита, който имам и от нивото, на което се смята, че е предприятието според Manufacturing Excellence стандартите. Покривам ги на ежегодна база, като за целта имам ментор, който отговаря за моята квалификация. И не е въпросът само да преминеш през дадено обучение, а някой по-опитен в определена област да премине заедно с теб през различни казуси или практически упражнения, за да може да те квалифицира. Затова всяка една презентация започва с това, че сме 100% квалифицирани за нивото, което управляваме и това е важно за нас.

Как реагираха служителите в завода като инсталирахте най-бързата линия за опаковане на шоколадови бонбони в света?

В началото този факт изобщо не беше известен. Аз казах и преди малко, че стъпихме на разработената през 2006 г. платформа за производство на шоколадови бонбони Milka. Компанията реши да гласува доверие на Своге и да направи инвестиция именно при нас за разширение на това производство. И ние пресметнахме какъв е капацитетът, който е необходим на компанията, заедно с известен запас, защото Mondelez не спира да предлага иновации и нови продуктови гами. И от компанията, с която работихме за машината в някакъв момент ни заявиха, че оборудването, което са направили за нас е най-бързото, което са разработвали някога. Вече бяхме започнали работа по проекта, а хората бяха силно притеснени от тази високоавтоматизирана линия и дали ще се справят с нея. Обученията за работа започнаха две години преди оборудването да бъде готово и инсталирано. Бяхме си дали сметкa какви са модулите, които ще инсталираме и къде има подобни инсталации, за да можем да изпратим служителите си. Там те да придобият практически опит в тези и други заводи за зоната, за която ще отговарят. И можеха да натрупат и знания, които след това ще им помогнат за справяне с оборудването. Разбира се фактът, че имаме най-бързата линия за производство на бонбони в света прави всички в завода щастливи, но това никога не е било самоцел – то просто се случи.

Има ли амбиции за още по-бърза такава?

Има – всяка инвестиция в Своге е посрещната с отворени обятия. Очаква се нов проект за много автоматизирано и високо по капацитет оборудване. Mondelez обяви преди около две години, че ще направи поредната си инвестиция във фабриката в Своге и линията, за която се говори, че ще бъде инсталирана е линия за производство на шоколади. Обсъжданият капацитет е около 20 хил. тона и продуктите, които евентуално ще се правят на тази линия са шоколади Milka в 100 гр. и 300 гр. 

По-рано споменахме и зелените планове на компанията. Какво се очаква в близко бъдеще в тази посока за фабриката в Своге?

В завода от години се опитваме да подобрим консумацията на електроенергия, тъй като нашето оборудване е изключително енергоемко. Както споменахме и по-рано – искаме да използваме всички слънчеви петна по терена, за да сложим фотоволтаици. Проектът, който дискутирахме няколко пъти за най-бързата линия за производство на бонбони в света всъщност беше свързан и с намаляване на размера на опаковката. Идеята беше да се премести производството на бонбони Milka в Своге, но то да се комбинира с такава промяна. Ако си спомняте преди време кутиите бяха опаковани във фолио и имаше възглавничка, която лежи върху бонбоните. И когато това нещо отпадна опаковката се сви с над 20%, а рециклирането се засили.

Да завършим тогава с идеите за далечното бъдеще и това как си представяш да изглежда фабриката след още 100 години?

Преди да кажа как я виждам аз, ще отворя една скоба като кажа, че още докато пишехме книгата един от най-близките ми хора ми даде идея, че в нея трябва да има глава, която разказва какво ще се случи в завода през 2124 г. И такава глава имаше – в началото се опитвах да я създам със своята креативност, но впоследствие ми хрумна, че е добре да я напиша с помощта на изкуствения интелект. Трябваше първо да обуча модела какво точно се произвежда в Своге, но накрая програмата ми върна отговор, че най-вероятно след 100 години във фабриката ще продължаваме да правим шоколад. Моята теория е малко по-различна – аз смятам, че заводът ще продължи да съществува, но но ще бъде адаптиран към производството на това, което ще се консумира през 2124 г. Какво ще бъде то ми е трудно да гадая – предполагам ще бъде модерно, съобразено с вкуса на клиента, но със сигурност ще е производство на храна – може би няма да е шоколад. 

Да се надяваме да е шоколад.

Дано.